*
*
*
*
*
  Следобеден ден... Слънце, пролет, виталност... На разходка с една моя приятелка. Смях. В добро настроение съм, нещо, което приятелите ми обожават да улучват, защото аз съм такъв тип характер – или в адски криво настроение, или в адски добро. Обичам да говоря за нещата от живота... За всичко. Обичам да ми споделят, да давам съвети, да помогна ако мога... Обичам и да споделям, но най-много обичам да изливам емоциите си на лист хартия или в случая – да редя дума по дума откровения от душата върху клавиатурата... Разходката продължава и виждам него... Сам, може би се прибира. Идва, спира се, усмихва се, здрависваме се. Не иска да пусне ръката ми. Аз се дърпам, при това съвсем инстинктивно... Гледа ме право в очите... Тогава светът спира за момент... И за мен, а мисля и за него няма никого друг около нас. Само аз и той, и онова чувство, което колкото обичам, толкова и мразя... След миг всичко спира. Усмихвам се. Уговаряме се, че когато има време ще си обади... Тръгваме, а аз продължавам да мълча и да мисля за него, като опиянена... Тогава приятелката ми ме измъква от капана на собствените ми мисли: -Ще ти кажа как изглежда отстрани. Когато той гледа теб, сякаш нищо друго не съществува пред него. Аз го наричам любов, ти защо отричаш да приемеш, че те обича? Очите говорят... Питай когото искаш, ако не ми вярваш, но е така...     Знам го, усещам го, но защо не можем, защо не се получава... Обичам го и го мразя... Част от мен го иска до болка, друга отчаяно се опитва да се откъсне...   Това се нарича обреченост...

ние сами си го причиняваме. по някакви необясними причини. искаме да се отърсим. аз го наричам страх. страх от божествената красота. малко объркано говоря, та надявам се да ме разбереш ;)

да го наречеш някак... за да не развалиш магията