*
*
*
*
*



...Едно такова безразличие...
Апатия, инертност, безтегловност...
А по принцип не съм такава...
Емоционална съм!...Прекалено много чувствам, живея чрез душата..., но... понякога (често) се уморявам!... Емоцията ме изтощава до такава степен, че преминава в безчувственост...
Винаги съм се стараела да не наранявам човека отсреща... Опитвам се да мисля за другите, да се поставям на тяхното място...
Въпреки това наранявам...без да искам...
Тези, които най-много ме обичат, тези, на които най-много държа...И от това боли най-много...
А знаете ли с какво нараних първата си любов, човекът, който ме обичаше искрено?
-Със своя вечен непукизъм, граничещ с безразличие... И разбрах причината чак след една година...
Истината е, че ми дреме прекалено много...но не искам да го показвам... (В това ми е грешката)
Тая всичко в себе си, а като се прибера вкъщи изливам емоцията, мислите, чувствата на белите листи... Там, в дневника ми са и болката, и щастието...
А толкова пъти съм искала да кажа спокойно "Обичам те!", а толкова пъти не съм го правила... Защото ме е страх... Защото от страх да не нараня себе си, се получава обратния ефект- страдам повече...


...Все пак успях!
...Казах му "Обичам те!", но...
...Беше прекалено късно...



...Човек се учи от грешките си!...

Понякога е много трудно да кажеш тези две думи "Обичам те!" И когато си трупал, и трупал това в себе си, отронвайки се от устата ти имаш чувството, че е паднала планина от сърцето ти. На теб ти олеква, но дали тежестта на тези две думи не е натежала на човека, за който са?

ужасно права си...