*
*
*
*
*
Откъде да започна... Не само, че не съм писала от много време, а и не знам дали писането ще успее да събере мислите ми този път. Преди помагаше... Когато на практика нямах проблеми и поради липсата на такива, си измислях някакви. Още тогава осъзнавах, че училището едва ли е най-сериозния ми проблем, а първата любов винаги завършва с повече хубави, отколкото лоши спомени, но все пак предпочитах да си мисля, че вселената се е стоварила върху мен. Тийнейджърство му викаха хората май май...
Тази година не започна добре за мен. Принципно планът беше да посрещна Нова година вкъщи със семейството и приятелите си, както се и случи, с малката подробност, че на връх празника, бях с температура и от първи януари до края на престоя си вкъщи, не се надигнах от леглото. Естествено това си има обяснение, или поне аз като един не много компетентен личен свой психолог, си казах, че съм се отпуснала вкъщи, усетила съм домашния уют и най-вече любов и бам - вирусче.
Няма значение, всичко мина като на кученце...
Повтарях си, че щом съм започнала годината със сълзи, значи ме очаква нещо много хубаво по-натам, все пак трябва да има приемственост в живота...
Януари - март... "Прекрасни месеци"... Изпит, реферат, реферат, изпит... Успях и да изпитам на собствен гръб изречението - "Подготовката за изпит няма нищо общо с вземането му" и честно казано го преживях доста тежко. Може да звучи нелепо, но съм такава - искам винаги повече от себе си, но не извън рамките на нормалното, разбира се... Понеже в Германия се запознах и с доста изроди по отношение на учене и изпити въобще, които определено за антипример... Ученето си е учене, нека не се докарваме до болница...
Чукнах двадесетака... Не се чувствам порастнала въобще, макар че се усещам как съзнанието ми приема неща, които е отказвало да приеме до преди известно време... А хич не ми се иска да "озрявам"...
Понеже тази седмица е първата ми релакс седмица от началото на годината насам, се зарибих да гледам "Кварталът на богатите" отново. Много циврлива, ако въобще има такава дума, съм станала... Просто гледах филма пролетта на 11 клас и някакси настроението и тогавашните ми чувства нахлуха, за да ми припомнят, че никога нищо няма да бъде същото...
Не можеше ли в живота също да е така, както в сериалите?
Проблеми, изневери, болести, тъга... А накрая всичко просто се оправя и бива забравено... Може би затова толкова обичам да гледам американски сериали с перфектни герои и перфектните им животи...
Не знам вече с каква идея тръгнах да пиша... Винаги става така.
След месец се прибирам за малко вкъщи. За пръв път от зимната ваканция насам. Никога не съм отсъствала толкова дълго. Миналата година се прибирах на два месеца.
Мисля, че е за хубаво... Че няма да ме има 4 месеца. Че се отделих от стария си живот в опит да направя новия си хубав, колкото стария. Че избягах от стари интриги, стари любови... старата любов. Много неща се забравят. Хубави и лоши. Отношенията се променят - към нещата и с хората... Самите ние се променяме...
Много ми липсва любов на този етап от живота ми... Но го приемам за добър знак... За почивка. След тормозът, който главно аз само в главата си наложих върху себе си... За да си обещая, че следващия път като се влюбя, ще се поуча от общите грешки, най-вече от своите грешки...
Отказах цигарите. Уж окончателно. Хубава промяна, дано успея в същия дух...
Такива работи... Пролет е. Надежда, слънце, мечти...
Просто искам отново да се докосна до безгрижието... Но и това ще стане... Скоро!