*
*
*
*
*
...Нямам претенции, че мога да пиша, но мога с ръка на сърцето да заявя, че всичко, което публикувам тук е искрено и директно от дълбините на душичката ми... Докато правих поредните опити да се съсредоточа и да смеля огромния по обем материал, който трабва да прочета до сряда, съзнанието ми се отнесе и произведе следното нещо:

Здравей любими,
имам само един въпрос-
обичах ли те както трябва, кажи ми?

Бяхме заедно години и тръпката не отшумя, 
така и не разбрах с какво главата ми ти завъртя?!

И сълзи имаше, и радост,
събирания и раздели...
Но винаги си мислех,
че вината е изцяло в теб.
И винаги ти беше лошия, и несериозния, 
а може би и аз бях твърде претенциозната...

Сега съм някъде далече
и теб те няма вече,
спомени нахлуват в съзнанието ми
и трябва да призная (дори това да е след края)...
и аз съм те наранявала,
може би дори съм прекалявала...

Прости ми, обич моя
и може би това е житейската ирония...
но след три години с теб, 
още съм в разгара на любовната агония...

Лесно е да обвиняваме, лесно е да гледаме през собствената си призма... Връщайки се назад и разбира се от позицията на това, че хиляди километри ме делят от човека, когото обичам, осъзнавам грешки и голяма доза несправедливи обвинения спрямо него... Жалкото е, че е твърде късно за това...